Вървели си Скромността и Прошката заедно по пътя. Толкова се харесвали, че често се държали за ръце. Почти винаги били съгласни една с друга. Ако трябвало да наведат глава, за да се подчинят някому – хващали се за ръце и така им било много по-лесно.

Ако срещнели разбойници, Скромността им признавала правото да безчинстват, понеже били по-силни, агресивни и решителни (все качества, на които тя тайно се възхищавала, но от които се бояла същевременно). Прошката пък им прощавала греховете от високата позиция на собствената си непогрешимост и познание кое е добро и кое не е. Така двете се грижели за нанесените им рани, позакърпвали съдраните си в патакламите дрехи и продължавали напред – ако не „смело“, то поне „заедно“.

Така били възпитавани вкъщи, така били живели и постъпвали техните родители и пра-родители, така им било писано и на тях да постъпват и да живеят живота си. Та нали традициите трябвало да се спазват? Не се замисляли дали не биха могли да постъпват другояче. Пък и били свикнали със статуквото. За какво да се напрягат да го променят? С две думи – били си добре. Е, от време на време по някой шамар или обида. Човек винаги може да прости или скромно да наведе глава.

Един ден, както си вървели, приведени една към друга и хванати за ръце, срещнали Асертивността. Тя крачела уверено по пътя си, подсвирквала си любима мелодия и от време на време си откъсвала горски плодове. Скромността и Прошката тъкмо се канели да се изнижат незабелязано зад гърба й, когато Асертивността се обърнала ненадейно и ги поздравила:

- Добра среща, странници! Кои сте вие и какво ви води насам?

- Ние сме Скромност и Прошка – отговорила Прошката, защото по й се отдавало да говори. – А ти коя си?

- Аз съм Асертивността.

- Асерт... какво?

- Асертивността, умението да се отстояваш.

- Аааа! – възкликнала плахо Прошката, а Скромността само се изчервила и свела още повече поглед към земята.

Двете стиснали по-здраво ръцете си и си помислили: „Сега я втасахме! Какво ли ще ни направи тази Асертивност? С какво ли ще ни нарани или унижи? Тъкмо се пооправихме горе-долу след последната ни среща с Вината.“

- Елате да си наберете горски плодове – подканила ги Асертивността. – Има за всички ни.

- Аз ще си откъсна само 2-3 ягодки – продумала Прошката. – Всъщност 4, за да си ги поделим с моята посестрима Скромност.

Скромността отново се изчервила. Хем й било по-лесно все Прошката да поема инициативата, хем напоследък се улавяла как и на нея й се иска да каже нещо, да поизправи малко глава (вратът й се бил схванал от това вечно гледане в земята).

- А тя защо не си набере сама? – попитала Асертивността.

- Ами, срамува се – отговорила Прошката. – Все аз действам, когато е необходимо – изправила гръб тя. - Мен не ме е срам. Действам. И ако се окаже, че съм се забъркала в някаква неприятна история, винаги мога да простя на виновните за моите страдания. Прощавам и продължавам.

- Това последното не го разбрах. Какво прощаваш? – учудила се Асертивността.

- Ами това, че са ме наранили. Че са ме прередили на опашката, че са ме претоварили с работа, че са ми отнели думата, че са ме накарали да направя нещо, което не искам... Ей такива неща умея да прощавам.

- А ти какво правиш, когато тези неща ти се случват?

- Нищо. Такава ми е съдбата. Такива неща ми се случват на мен. Не съм виновна аз.

Асертивността се замислила сериозно. Пътят й често се пресичал с този на Агресивността и понякога с пътя на Пасивността. С Агресивността обикновено срещите не били лесни, понеже винаги се опитвала да диктува правилата, независимо от средствата, които се налагало да използва – от повишаване на тона до размахване на юмруци. Но успявала да се справи с нея – не се плашела нито от виковете й, нито от заплахите. Защитавала си собствените позиции, отстоявала си границите и ценностите, и хладнокръвното й поведение в края на краищата усмирявало Агресивността до такава степен, че понякога дори си признавала, че може би е прекалила с гнева си.

Виж, с Пасивността било по-трудно. Асертивността я питала какво иска, а Пасивността най-често отговаряла: „Нищо. Каквото Вие кажете.“

- Е, как така? Аз мога да кажа за себе си. А ти кажи какво искаш ти. И няма нужда да ми говориш на „Вие“ - смеела се Асертивността. – Вече се познаваме добре.

Но Пасивността се свивала в себе си и си спомняла за ужасяващите си срещи с Агресивността, която била най-честата й спътница. Потръпвала от страх и само кимала с глава.

Та, тези двама странника, Скромност и Прошка, й напомняли за срещите й с Пасивността.

- Ти защо не дойдеш сама да си набереш от плодовете? – обърнала се Асертивността към Скромността, но тя все повече свеждала поглед. - Ето, вземи – и тя й подала шепа горски ягоди.

- Благодаря ви много... – протегнала плахо шепата си Скромността. – Не знам как ще ви се отблагодаря...

- Няма за какво. Просто набрах малко повече.

Скромността била очарована от вниманието и много й се искала да каже още нещо.

- Вие как го постигате това? Как успявате да общувате така открито и непринудено? Аз непрекъснато свеждам поглед, защото не съм сигурна какво точно е подходящо да кажа. Не знам дали ако кажа нещо, няма да се въвлека в някакъв спор. Пък и коя съм аз, та да казвам какво мисля? – При последните си думи Скромността ужасена вперила отново поглед в земята. Никога не си била позволявала да говори толкова много и то от свое име.

- Не разбирам какво ви учудва? – попитала Асертивността.

- Ами... аз за пръв път в живота си не се чувствам застрашена, когато говоря с някого. Дори разговорите ми с Прошката понякога едва вървят, защото се ужасявам при мисълта, че тя ще изпита желание да ми прощава, а това веднага ме кара да се чувствам виновна. Но с вас ми е лесно. Някак естествено върви разговорът. Като дивите ягоди, които набрахте за мен -и Скромността се изчервила силно.

- Ягодите си ги бях набрала за себе си. Но ми беше приятно да ги споделя с вас – засмяла се Асертивността. – Да ви е сладко!

- Сладки са, наистина – усмихнала се Скромността и дори си позволила да погледне Асертивността в очите, но веднага извърнала поглед. – Нали, Прошка?

- Да, да... – съгласила се Прошката, която била онемяла, откакто чула Скромността да общува така свободно с непознат.

- Е, време е да продължа нататък – вдигнала торбата си Асертивността. – А вие си останете със здраве! – и поела отново по пътя си.

Скромност и Прошка гледали стъписани подир нея. Всяка си имала своите си мисли. Скромността била поруменяла от удоволствието да бъде чута и приета, а Прошката била леко объркана – за пръв път не й се налагало да прощава никому след среща по пътя.

- Да вървим и ние – подканила Скромността, наслаждавайки се на новото си умение да поема инициативата.

- Да, да вървим – замислено се съгласила Прошката и тръгнала след Асертивността.

Скромносттаа я последвала. И тя имала същото предвид.

Автор: Лияна Петрова