Стресът се разглежда като „неспецифичен (физиологичен) отговор на организма на всяко поставено пред него изискване“ (Ханс Селие, 1982, с. 22) като състояние на организма, проявяващо се в общ адаптационен синдром. Стимулите, които действат на организма, са наречени „стресори“. В този смисъл адаптацията се разглежда като способността на организма за своевременно възстановяване на вътрешното равновесие в случаите, когато то е нарушено от въздействието на средата. Общият адаптационен синдром се развива в три фази:
В първата фаза (на тревога ) организмът мобилизира адаптационните си ресурси, за да се справи със стресора. Селие предполага, че адаптационните възможности на организма са ограничени и това се проявява на тази първа фаза. Нито един организъм не може да издържи да се намира постоянно в състояние на тревога. Ако стресорът е толкова силен, че въздействието му стане несъвместимо с живота, организмът загива още в стадия на тревога в течение на първите няколко часа или дни.
Ако организмът не загине при тези условия, след първоначалната реакция на тревога настъпва вторият етап (на съпротива или резистентност), в който се мобилизират и изразходват всички достъпни адаптационни резерви на организма, като се поддържа, практически, неотличаващо се от нормите съществуване на организма в условия на повишено изискване към неговите адаптационни способности.
Когато стресорите действат дълго време и в резултат на което е изчерпана адаптационната енергия на организма, настъпва третият етап на изтощение . През тази фаза, както и през първата, в организма постъпват сигнали за несъответствие между изискванията на средата и отговора на организма на тези изисквания. За разлика от първия етап, обаче, когато сигналите водят до мобилизиране на резервите на организма, то в трета фаза се търси помощ, която може да дойде само отвън – или във вид на подкрепа, или под формата на отстраняване на стресора, атакуващ организма.