Целта на тази статия е да подпомогне разбирането на нас самите и другия, във всичките ни алогични постъпки в търсенето на близост.
Всеки от нас има нужда от любов и внимание. От някой, който забелязва, че съществуваме, който отразява нашите емоции и постъпки. Още с раждането си изискваме близост и сигурност – без тях не бихме оцелели като бебета. И когато не ги получаваме редовно или в достатъчна степен, развиваме тревожно очакване, подкрепяно с плач, който може да премине в истински ужас от това, че сме сами и изоставени.
Когато сме деца, се осмеляваме да се заявяваме директно: „Мамо, виж ме!“, „Виж какво съм нарисувала!“, „Татко, виж как карам колело!“. Ако винаги получаваме положителен отклик на директните си заявявания, можем да запазим в голяма степен откритостта си и да не ни се налага да разработваме стратегии за привличане на внимание. Но това рядко се случва. Почти никога. Рядко се намират такива самоотвержени (отхвърлящи собствените си интереси) родители, готови винаги да бъдат на разположение на децата си и да отвръщат адекватно на всички техни нужди и желания. А и не е необходимо. Нали израстването ни като индивиди неизбежно минава през конфронтация с реалността.
Докато растем, натрупваме опит в привличането на внимание – опитвали сме различни методи и сме запомнили кои от тях работят. За някои директни опити сме получавали наказания, така че започваме да развиваме свои стратегии за индиректно получаване на любов и внимание.
Разболяване
При децата няма по-силен зов за любов и внимание от болестта. Когато сме болни, просто няма как да не ни обърнат внимание. Възрастните изглеждат разтревожени за нас – слагат ръка на челото ни, носят ни чая в леглото, питат ни как се чувстваме, прощават ни неприятни инциденти като повръщане и разстройство. Дори мама и татко спират да се карат, когато се разболеем, водят ни заедно на лекар. И ние се чувстваме специални. Проблемът настъпва, когато превърнем разболяването в средство за задоволяване на нуждата си от внимание. Ако редовно получаваме необходимата „доза“ любов, няма е необходимо да се разболяваме.
Вина
С порастването си ставаме активни участници в живота на семейството си, но не винаги това, което правим или искаме се харесва на възрастните. Понеже и родителите ни си имат своите грижи, става невъзможно да ни отдават безпрекословно така необходимото ни внимание. И поради липса на здравословни ресурси за справяне в тази нелека ситуация, те включват най-често използвания ресурс – вменяването на вина. Стига да успеят да ни накарат да се чувстваме виновни – могат да ни „управляват“ както си поискат. Така с времето ние също се научаваме да ползваме този ценен „ресурс“ в своя полза.
Тревога
Тревогата за другия като че ли ни дава право да проверяваме често дали е добре – да му се обаждаме, да пишем съобщения, да изискваме чести контакти. Тревожността изглежда като форма на загриженост, но, практикувана постоянна между близки хора, преминава нечии граници – обикновено на този, за когото се тревожат. И отговорът на потърпевшия може да премине в повече или по-малко открита враждебност. Така свръх-загрижеността може да породи обратното на „любов и внимание“.
Слабост
Проявата на слабост и безпомощност е негласен зов за помощ: „Не мога да се справя сам, имам нужда от теб“. Дори, всъщност, да мога да се справя сам, слабостта ми дава силата да привлека вниманието към себе си. Така с времето човек развива така наречената „заучена безпомощност“ и я превръща в своя основна стратегия за справяне със страха от изоставяне.
Подчинение
За да не загубят благоразположението на значимите си фигури (родители, партньори, приятели), някои хора са готови да жертват собствените си нужди и желания в името на „добрите отношения“. Цената, която плащаме при тази стратегия за привличане на внимание, е твърде голяма – загубата на собствената ни личност.
Раболепие
Стратегията да внушаваш някому, че е „нещо изключително“, е добре позната в политическите и някои бизнес среди. Този подход превръща „изключителните“ индивиди, издигнати на пиедестала на собствената си нарцистичност, в жертви на раболепни манипулатори. А последните получават своята доза близост, често дори „изключителна“ близост, в комбинация с контрол над изключителния горд нарцис.
Макар, че някои от тези стратегии допускат формирането на двойки на принципа на подобието (най-вече тревожен с тревожен), повечето предполагат наличието на подходящ партньор от противоположен тип – „болният“ има нужда от здрав и силен партньор; обвиняващият има нужда от някой, който да признава и понася обвиненията му, т.е. от „виновен“; слабият естествено има нужда от силна фигура до себе си; подчиненият има нужда от авторитет, на когото да се подчинява, а раболепният – от своя „изключителен герой“, пред когото да благоговее.
Така се формират типовете, които търсят и получават любов и внимание благодарение на качествата си – компетентност, сила и власт.
Компетентност
Компетентните привличат жадните за информация хора, които искат да научат повече за себе си, другите и света, да получат полезни съвети. Така, задоволявайки тези им нужди, компетентните получава своята доза любов и внимание, допълнени с признание за неоценимата помощ и компетентност.
Сила и власт
Силните хора изглеждат надеждни и привлекателни – истински „магнит“ за прилагащите стратегиите на „слабост и безпомощност“. Силните привличат последователи, поддръжници, подчинени. Рядко привличат други силни, защото тогава се чувстват възпрепятствани да играят ролята, която са си избрали. Докато разполагат със силата си – естествено налична или придобита поради заемането на властова позиция (родител, шеф, учител, терапевт), силните се чувстват удовлетворени. Слабото им място са времето и промените – загубвайки властовата си позиция, силните често губят себе си, защото не се виждат в ролята на слаби и нуждаещи се. И тогава силните могат да се оттеглят от сцената.
Оттегляне: „Нямам нужда от никого!“
Това е най-трудно разпознаваемата стратегия за търсене на близост. На повърхността се проявява точно противоположното на желаното поведение, което прикрива истинското желание: „Искам да бъда намерен!“
Автор: Лияна Петрова