Защо изпитвам странно притеснение, когато имам възможност да почивам в делничен ден, макар че тази рядка възможност си я давам, за да компенсирам съботно-неделната си работа? Защо се чувствам „не на място“ в такива ситуации? Какво не й е наред на делничната почивка? Защо се улавям, че изпитвам вина?
Скоро успях да си отговоря на тези въпроси, което повлече след себе си хипотетичен отговор и на друг често задаван въпрос – защо хората се разболяват по време на почивка, в празничните дни, вместо да се наслаждават на отмората и времето, отделено за себе си?
В нашето хиперактивно западно общество умението да се почива никак не е на почит. Оценяват те високо, ако „умееш да работиш под стрес“ (като че ли са останали други варианти на работа), ако работиш по 12 часа на ден, ако си винаги на разположение през празничните дни, ако жертваш почивката със семейството си в името на фирмения тийм билдинг. И единствената наистина неоспорима ситуация, в която всички биха се съгласили, че наистина „имаш право на почивка“, е когато се разболееш, ама наистина сериозно, когато тялото ти вече е изразходило напълно ресурсите си за справяне с ежедневието, имунитета ти е паднал „под санитарния минимум“ и никакви „допинги“ не могат да те изправят на „стартовата линия“. Тогава можеш да си починеш… Откъде ли идва тази представа – „мога да почивам само ако съм болен“?
Някога, когато ходех с истинска неохота на детска градина, си мечтаех да си остана вкъщи – да си играя на каквото аз искам, да ям храната, приготвена от баба и да бъда заобиколена от хората, които обичам. Но когато питах „не може ли да си остана вкъщи?“ ми отговаряха: „Ама всички деца ходят на детска градина. Само болните си стоят вкъщи. Ти нали си здрава?“ И аз започнах да мечтая да съм болна. Никак не ми се получаваше, обаче – не успявах да вдигна температура, най-много някоя хрема с кашлица, ама това не минаваше. Виж – шарките бяха друго нещо, с шарка не се ходеше на градина. Но пък като ги изкараш, повече не те хващат, развиваш имунитет. Така че, само бленувах да съм болна.
Какъв е механизмът, според когнитивно-поведенческия подход, в тази ситуация? Мисълта, която подхранва това мое желание „да си почивам“, звучи така: „Ако съм болна, няма да ходя на детска градина/ училище/ работа (и ще си почивам).“ Когато се практикуват дълго време и се потвърждават от наблюдение на чуждия опит или се насаждат като такива от авторитетните за детето фигури, мисли от типа „ако…то…“ се превръщат в „основни допускания“ за вече отрасналата личност. Тези основни допускания имат пряка връзка с „правилата“, които си изграждаме: „Трябва да съм болна, за да не ходя на работа.“
Какво става, когато си почивам в делничен ден (и не само)? Тези основни допускания и правила извикват една деструктивна неосъзната автоматична мисъл: „Аз съм болна“. И на принципа на психосоматиката – щом умът подава сигнала „болна си“, тялото го приема доверчиво и започва да произвежда болестни симптоми – отпадналост, апатия, дори хрема и температура.
Изходът от този порочен кръг „основно допускане“ -> „правило“ -> „автоматична мисъл“ -> „психосоматика“ започва с осъзнаването му, със задаването на редица въпроси, с изместването на деструктивната гледна точка в по-конструктивна посока – „имам нужда от почивка“, „чувствам се добре, когато си почивам“, „имам право сама да решавам кога и как да почивам“, „докато си почивам, ми идват блестящи идеи, които по-късно бих могла да приложа в работата си“, „да си почивам не означава да съм болна“, „почивката ми дава възможност да усетя себе си“, „обичам тези скъпоценни моменти, които посвещавам на това, което е важно за мен“…
Сега май се чувствам по-добре. Усмихвам се на себе си, дишам с лекота, радвам се на свежия въздух, оставям слънцето да огрява лицето ми… И си почивам.
Автор: Лияна Петрова