Когато майките са вредни

Когато майките са вредни

Преди време ми хрумна заглавие на книга, която да напиша - "Майките са вредни". Естествено, смятах да споделя голяма част от собственото си вредно влияние върху децата ми докато растяха, съпроводено от най-добри намерения към тяхното благополучие и напълно лишено от истинско осъзнаване на щетите, които нанася.

Една от основните щети, които нанасяме като „прекалено добри майки“, идва от импулса ни да помогнем на детето си, когато то всъщност няма проблем. Да го защитим пред приятелите му за някоя дреболия, да го питаме често с разтревожен глас: „Добре ли си?“, когато то отдавна е оздравяло, да отговаряме вместо детето си на въпроси, зададени към него. Тази свръх-грижа създава у детето усещането, че не може да се справя само и увеличава тревожността му, а когато се превърне в обичайна практика - подронва самочувствието му и го прави плахо и нерешително.

Желанието ни да дадем на децата си това, от което сме били лишени в детството си, не винаги отговаря адекватно на техните нужди, желания и вдъхновения. Ако в стремежа си да осъществя детската си любов към пианото държа синът ми да свири на пиано и не забелязвам колко бързо и ритмично барабани с вилицата и ножа по масата, докато си чака вечерята, мога да пропусна да разпозная даровития барабанист в него.

Или, сигурна в безспорната важност на математиката, да се ужасявам от посредствените познания на дъщеря си по този предмет и да не обръщам внимание на блестящите есета и разкази, които пише. И дори да не се замислям, че фактът, че не мога да ги оценя и дори не ги забелязвам, вероятно говори за някои мои ограничения.

В увереността си, че сме безспорно прави в преценката си за това кое е добре за нашето дете и кое не е, можем с времето да стигнем твърде далеч – да ограничим приятелствата му, защото все ни се струват неподходящи, да му наложим престижна професия, към която то няма никакво отношение, и дори да го притискаме да създаде семейство тогава, когато ние смятаме, че „вече му е време“.

Със сигурност е добре да даваме на децата си любов и внимание, да ги гушкаме, да ги чуваме и разбираме. А когато вече са на възраст сами да взимат житейски решения, ролята ни на родителите би трябвало да се ограничи до приемане на решенията им и подкрепа.

Лаская се да мисля за себе си, че вече съм по-осъзната майка. Продължавам да навлизам все по-дълбоко в осъзнаването, ежедневно. Понякога осъзнаването ми се случва лесно, друг път – драматично. Но  колкото повече осъзнавам принципите, които движат отношенията с децата ми, толкова повече се убеждавам, че родителите не знаят кое е най-добро за порасналите им вече деца.

Автор: Лияна Петрова

Leave a reply

Your email address will not be published.