Притча за Надеждата и Неволята

Притча за Надеждата и Неволята

Надеждата беше красива млада жена и живееше в прекрасна къща на брега на морето. Къщата й беше подарена от един от многобройните й обожатели – богат бизнесмен, който се надяваше да стане още по-богат. И беше готов на всичко, за да спечели Надеждата на своя страна.

Недалеч от Надеждата живееше Неволята. Тя беше мъжко момиче и сама се справяше с живота. Къщата й беше малка, но уютна и спретната – грижеше се за градинката си, поливаше цветята, помиташе плочника и сама пребоядисваше къщата си в нов цвят всеки път, когато усвоеше някое ново умение.

Въпреки, че бяха съседки, двете не си общуваха. Бяха доста различни по характер и нямаха много какво да се кажат. Ако се случеше да се срещнат, Надеждата обикновено замяташе красивата си дълга коса и поглеждаше отвисоко Неволята. Неволята пък се усмихваше широко с ведрата си усмивка, кимваше й и си продължаваше по пътя.

Пред къщата на Надеждата често се струпваха множество хора. Носеха й дарове и вярваха, че това ще помогне надеждите им да се осъществят. Гледаха със замечтани погледи как тя излиза от къщата си, маха им приветливо с ръка, събира даровете им и отново се прибира в дома си. Е, истината е, че Надеждата на никого нищо не беше обещавала. Но хората обожаваха да се надяват. И не спираха да я посещават. Често й носеха скъпи одежди, защото най не им се искаше тяхната Надежда да е гола.

Понякога се случваше в такива моменти наблизо да мине Неволята. Още щом я видеха, хората се обръщаха на другата страна, плюеха в пазвите си и прибутваха по-напред своите дарове към Надеждата – дано ги види и да ги приеме, че да не им се налага Неволята да им се изпречва на пътя.

Един ден морето стана мрачно, задуха силен вятър и вълните прииждаха все по-високи и по-мощни. Излезе страшна буря. Множеството пред къщата на Надеждата се беше поизплашило, но хората не помръдваха от местата си. Та нали тя беше наблизо, за какво да се притесняват? Бяха свикнали винаги да се осланят на Надеждата в трудни моменти.

Когато се разрази бурята, Неволята беше в гората за билки. Тъкмо се канеше да грабне кошницата си и да затича към къщи, когато видя две малки деца. Момиченцето си беше набрало букет диви цветя, а момченцето носеше дълга пръчка, която наричаше „меча“.

- Хей, какво правите сами в гората? Къде са родителите ви? – провикна се Неволята.

- Мама отиде при Надеждата – отговори момиченцето. – Тя се надява отново да ни тръгне интернета, след като наводнението отнесе всички кабели в нашия град. Защото, ако нямаме интернет, ние с брат ми не знаем с какво да се занимаваме и изнервяме мама...

- Бурята става все по-силна. Тръгвайте с мен. После ще потърсим майка ви – прекъсна я Неволята и понесе двете деца на ръце.

Вече беше ранен следобед, а майката беше чакала Надеждата от сутринта. Тъкмо й идваше реда да поднесе даровете си и бурята се развилня. Беше изгубила децата си от поглед, но се надяваше, че са успели да се скрият някъде от дъжда. „Хайде, хайде, няма точно сега да се откажа!“ - повтаряше си майката и пристъпваше нетърпеливо все по-близо до Надеждата. - „Още двама-трима и идва моят ред.“

През това време Неволята заведе децата в къщата си. Запали печката, за да се изсушат и им направи чай от пресни билки. Сутринта беше изпекла сладкиш и сега децата лакомо го поглъщаха.

- Ти да не си баба Яга? – попита я момченцето, докато с едната си ръка стискаше пръчката, а с другата държеше ароматно парче сладкиш.

- А ти как мислиш? – едвам сдържаше усмивката си Неволята.

- Не съм сигурен как изглежда баба Яга, защото само веднъж мама ми прочете приказка за нея. А нямаме и интернет, за да проверя – тревожно се смръщи малчуганът. - Но да знаеш, че мога да се бия с моя меч и мога да те победя. Стигнал съм до трето ниво на Royal Heroes – и пръстчетата му започнаха да се движат, сякаш държеше таблета си и играеше отново любимата си игра.

- Това звучи наистина сериозно – погледна го в очите Неволята, като клекна, за да изравни височината си с неговата. – Искаш ли да ти помогна да направиш меча си по-истински? Защото сега повече ми прилича на пръчка.

- Ами добре – засия момченцето. – Ама как може да стане това? Аз знам само да се надявам и да си представям мечовете на героите от играта.

Неволята поклати отчаяно глава, но си замълча. Донесе от килера ръчен шлайф и голямо парче шкурка. Взе пръчката и започна да я шлайфа по дължината.

- Виждаш ли как става плоска от едната страна? Мечът ти става все по-остър.

- Да. Заприличва все повече на истински меч – детето наблюдаваше с възхищение промяната. – Може ли и аз да опитам?

- Става. Опитай със щкурката – и Неволята му подаде едно парче.

Момчето беше така погълнато от „остренето“ на меча си, че забрави страха си от баба Яга. Ръцете му се уморяваха от необичайното физическо усилие, но беше сръчно и скоро вместо обикновена пръчка държеше дървен меч.

Докато той полираше меча си, Неволята научи сестра му да мие чинии по древния начин – с гъба, сапун и вода от чешмата. Момиченцето се забавляваше щастливо – правеше сапунени мехурчета с малките си шепи, като свиваше пръстчетата си по начина, който й показа Неволята. Накрая беше горда как добре изглеждаха измитите и подсушени от нея чинии.

Докато се занимаваха с всичко това, бурята беше започнала да утихва. Постепенно дъждът спря и иззад облаците отново се показа слънцето. Светлината изглеждаше странно наситена. Беше се появила дъга. Тримата излязоха навън, за да я видят цялата.

- Коя сте вие!? – изкрещя жената към Неволята. – И какво правят децата ми с вас!?

- Аз съм Неволята. Децата ви бяха сами в гората, когато излезе бурята. Аз ги приютих, докато тя отмине.

- Ама как така се разпореждате с чуждите деца!? Та те си имат майка!!! – крещеше жената. – И благодарение на моята надежда децата ми са живи и здрави.

- Надеждата е хубаво нещо – отговори кротко Неволята. – Стига да не е гола.

- Гола!? Моята надежда никога не е гола. Току-що й подарих невероятна рокля „Армани“. Видях и как я подреди в огромния си гардероб. И се надявам най-после да ни тръгне интернета, че тези двамата ми скъсаха нервите – не могат с нищо друго да се занимават, освен с електронни игри.

- Мамо, виж какъв меч си направих – синът й наистина държеше дървен меч. – Неволята ме научи как да изшлайфам дървената пръчка и да я превърна в меч – очите му сияеха от щастие.

- Я не ме занасяй! – изсмя се майка му. - Никой не може сам да прави дървени мечове. Всичко, което искаме, се продава в магазините. И също така – ако искаш нещо, достатъчно е силно да се надяваш. И тогава нещата се случват.

- Ама аз наистина сам си го направих. С моите ръце и със шкурка. И май забравих да се надявам, докато го правех – детето се замисли. – Да, просто си работех по меча.

- А аз измих чиниите и чашите, след като си изпихме чая и изядохме сладкиша – нямаше търпение да се похвали дъщеря й. – И то само с гъба, сапун и вода! И направих безброй сапунени мехурчета с ръце – присвиваш пръсти ей така и духваш въздуха през тях...

- Я стига! Какви са тези примитивни игри!? Имате си таблети и те ви осигуряват всичко, от което се нуждаете, за да си играете щастливо като съвременни деца. Само шкурки и сапунени води ми липсват!

Неволята слушаше мълчаливо. Знаеше, че хората обичаха леснината – да се надяват, да получават на готово, да си спестяват физическите усилия. Тяхна си работа. Главите им бяха станали големи, а мускулите – малки. Постепенно губеха сръчността на ръцете си и издръжливостта на краката си. Скоро вероятно никой нямаше и да си спомня за какво още могат да служат ръцете и краката, освен да държат електронно устройство или да седят подпрени на някой стол. Спомни си какво беше чела в онази стара книга – как хората ще изгубят връзката си с природата и ще започнат да наподобяват роботи.

Не беше виновна Надеждата. Тя си живееше все така щастлива и ухажвана от хилядолетия. Може би хората бяха започнали да се доверяват твърде много на голата и сляпата надежда. В онази стара книга пишеше, че тези, последните две, живеели в умовете на хората.

Майката поведе децата си към колата, като продължаваше да спори с тях. Преди да се качат, децата се обърнаха назад към Неволята. Тя им се усмихна от далече и им помаха с ръка.

Може би отново беше време да пребоядиса къщата си – този път в цветовете на дъгата. Да й напомня за Ной и за осъществените надежди след продължителни неволи.

Автор: Лияна Петрова

Leave a reply

Your email address will not be published.