Притча за цената на щастието

Притча за цената на щастието

Пазарът На Щастието беше огромен, като Медината във Фес. И също като в Медината имаше тесни улички, оплетени като лабиринт, просторни магазини за луксозно щастие и сбутани дюкянчета за дребни щастийца за простолюдието. Имаше какво ли не.

Всичко се продаваше на Пазара На Щастието – от слава и власт, през женитба и майчинство, та до дребни стоки като да сбъднеш мечтата си или да срещнеш любовта си. Имаше варианти на „щастие“ за всякакви клиенти. И всяка стока си имаше цена. И цените на стоките бяха най-различни и често  - необичайни. Необичайни бяха и Продавачите На Щастие. Да надникнем и ние...

Първа на входа беше палатата за Слава и Власт. Продавачи не се виждаха, защото, макар че всеки можеше да влезе в магазина, тези стоки бяха само за избрани клиенти. В просторната зала бяха изложени символите на Славата и Властта – първо символите от древността - лавров венец, вълшебен скиптър, царска корона – и сетне някои от по-съвременните идоли -  статуетки „Оскар“, частни самолети, поръчкови модели автомобили, мобилни телефони за директна връзка с Господ и (колко предвидливо!) костюми и рокли с размери XXXXXXL. Клиентите на тази палата бяха самовлюбени мъже и жени, които гледаха надменно и отвисоко, предвзето учтиво се поздравяваха помежду си и се разминаваха с неприкрито презрение. Този ден палатата беше препълнена, защото беше обявен истински „черен петък“ – Слава и Власт в комплект (купуваш едната и получаваш като подарък другата) се продаваха на невероятно девалвиралата цена на Човешката свобода. Повечето клиенти нямаха идея как точно ще ги използват в режим на социална изолация, но пък бяха дресирани да купуват „2 на цената на 1“, така че стадното им чувство им нашепваше „не пропускай!!!“.

И те бяха там. Говореше се, че днешният черен петък няма да остави никого без Слава и Власт. Ще има за всички (стига да се поберат в жилищата им, където битуваха заедно с децата на онлайн училище, хоум-офисната работа на двамата, зареденият до пръсване хладилник и стигащите до тавана пакети с тоалетна хартия). Щяха да сбутат все някъде славата и властта – поне така официално щяха да са осъществили мечтите си. Какво повече можеше да иска човек? „Новото нормално“ даваше неограничени възможности за „щастие“ на всеки, който му се довери...

Малко след тази палата се намираше Павилионът На Женитбата. Витрините му блестяха примамливо – Меденият месец беше прокапал от сладост (медът се стичаше по пълната Луна, която изнемогваше под него в неестествената си роля), годежните пръстени блестяха толкова ослепително, че не се забелязваха веригите на брачните халки. Стените бяха изписани със слогани от рода на „Докато смъртта ни раздели“ (защо ли ме побиват тръпки, докато чета?), „Любов до гроб“ (ето пак...), както и цяла поредица обещания за вечна вярност, нестихващо внимание и непрестанно привличане, по които неомъжените млади жени въздишаха замечтано, а придружаващите ги майки мълчаха и гледаха да избягват да отговарят на въпросите им за валидността на надписите (по-добре да се порадват дъщерите им, поне преди „това“, как иначе ще ги омъжат?).

Цената на женитбата също беше изгодна този черен петък – пакетът „съпруг + любовник (влиза в сила след втората година)“ беше обявен на цената на Загуба на илюзиите (което така или иначе се случваше скоро след брака). За мъжете не беше предвидена промоция, нито се виждаха кандидати наоколо. Вълненията около женитбата очевидно си беше „женска работа“.

След няколко завоя и заблуждаващи отклонения се стигаше до Къщата На Майчинството. Тя беше красива – хем просторна (със стаи за всички бъдещи деца), хем уютна – миришеше на мляко, топли кифлички, на шоколад и коледни бисквити. Деца не се виждаха, но беше достатъчно да вдъхнеш аромата й, за да ти се прииска да имаш дете. Къщата На Майчинството никога не предлагаше промоции – цената си стоеше винаги висока – физическа болка, безсънни нощи, ужасяващи майчински страхове, застрашени взаимоотношения с мъжа... Но, опиянени от аромата й, жените чакаха търпеливо на опашка Щъркелът да им връчи тяхното си вързопче Живот и плащаха щедро за възможността да бъдат майки.

В най-затънтения край на Пазара, през сложен лабиринт със заблуждаващи варианти на „изход“, след всички примамващи палати, павилиони и къщи, се намираха последните две дюкянчета – Да Сбъднеш Мечтата Си и Да Срещнеш Любовта Си. Входовете им гледаха един към друг и малкото посетители, достигнали до тях, си приличаха помежду си. Клиентите им бяха мълчаливи и изглеждаха готови да платят най-високата цена за тези две рядко срещани стоки. Някои от тях бяха прекарали години в Палатата на Славата и Властта и никак не им се говореше за това, други бяха платили цената на Павилиона На Женитбата без да се замислят, че са пропуснали да срещнат Любовта, трети бяха изпълнили задълженията си като родители и бяха готови да сбъднат мечтите си и дори да срещнат истинската си любов (ако са я пропуснали преди това).

Продавачите на сбъднати мечти се сменяха всеки ден, защото не преставаха да сбъдват своите мечти ежедневно (това беше и основното умение, по което ги подбираха за продавачи). Не получаваха заплащане за труда си – доставяше им радост да помагат на другите да сбъдват мечтите си, също като тях. Лъчезарните им погледи всеки път засияваха още по-силно, когато видеха учудването на поредния клиент, на когото тихо прошепваха на ухото в отговор на въпроса „каква е цената да сбъднеш мечтата си?“: „Да сбъднеш мечтата си е безплатно. Но трябва да усещаш Живота в сърцето си – той ще те води към твоята мечта и заедно ще я сбъдвате, ден след ден.“

Дюкянчето Да Срещнеш Любовта Си беше с прозорци във формата на сърца. Купувачите на тази „стока“ бяха поравно мъже и жени – гледаха замечтано отвън през сърцевидните прозорчета и спазваха реда си на опашката, която не напредваше никак бързо. Понякога се случваше да се заговорят помежду си и тогава откриваха колко много общи неща ги свързват, колко добре се чувстват един с друг, колко подобни пътища са извървели... И често не изчакваха да им дойде реда, а си тръгваха заедно – с онова трепетно усещане в сърцето, че си срещнал някого, когото си очаквал толкова дълго. И никой от тях не разбираше, че всъщност реденето на опашката беше цялата процедура по обслужването на дюканчето Да Срещнеш Любовта. Прозорците-сърца имаха вълшебната сила да свързват сърцата.

Така всички получаваха желаното от тях на Пазара На Щастието. Ако по-късно ви кажат, че са получили нещо друго, а не желаното от тях, не им вярвайте.

Автор: Лияна Петрова

Leave a reply

Your email address will not be published.