В далечни времена в едно богато и известно кралство се родил малък Принц. Той бил първороден син на могъщ Крал и неговата красива любяща съпруга. Принцът растял, обграден с любовта и нежните грижи на своята майка и цял палат слуги и учители. Само да поискал нещо, и веднага го получавал.
Дори когато пораснало, момчето не излизало извън пределите на двореца и просторните кралски градини. Имало си всичко и дори не се замисляло дали съществува друг свят отвъд кралските порти. Родителите му и възпитателите се грижели младият принц да получава само най-доброто от живота.
И момчето растяло умно и красиво, радост изпълвала сърцето му още щом отворел очи сутрин и с радост изживявал дните си. Радостни били и Кралят и Кралицата със своя син.
Един ден настъпил голям празник. В двореца пристигнали музиканти и танцьори – някои от Кралството, други от чужди земи. Изкусни били танците им, красива музика свирели. Принцът тръгнал да се разходи из кралските градини и дочул отдалеч звука на самотна китара и глас, който пеел непозната песен. Обзели го странни чувства, неизпитвани досега. Певецът възпявал живота във всичките му проявления. Пеел за труда на сеяча, за сушата и за дъжда, за глада на тялото и душата и за сладостта от това след глад да се заситиш. Пеел за прашни пътища, за високи планини, за бурни ветрове и за любовта в края на пътя.
Затуптяло сърцето на Принца, усетил нови сили в ръцете си, погледът му се отправил надалече, а нозете му едва се удържали на едно място. Изтичал при майка си и я попитал:
– Мамо, има ли на този свят нещо друго, което не е между стените на двореца?
Майка му го обичала много и не искала да се раздели със сина си. Затова му отговорила:
– Да, сине, има. Но животът извън двореца е труден и опасен. Има болести, старост и смърт. Има бедност и глад и непосилен труд. Нима искаш да бъдеш част от този свят?
– Но нали и там грее същото Слънце? – попитал Принцът – И там Луната сменя лика си всеки ден? И там вали дъжд и гърмят гръмотевици? Искам да опозная този свят.
Принцът отишъл при баща си, Краля, за да поиска благословията му да напусне двореца. Баща му първо се разгневил и отказал. Но после се натъжил, свел глава и накрая приел желанието на сина си. Дал му благословията си с безмълвен жест и се оттеглил задълго в покоите си.
Принцът нямал представа какви сили движат света навън. Затова тръгнал така, както си бил – без багаж, без пари, без храна. Прекрачил кралските порти само с дрехите на гърба си и с порива на душата си. Веднага усетил чудновати миризми и непознати звуци. Хората се трудели за хляба си, готвели сами храната си и се борели с несгодите на живота.
Вечерта Принцът огладнял. Огледал се наоколо и видял един мъж, който му заприличал на слуга, да носи поднос с топла храна. Помахал му да се приближи и се протегнал към храната.Мъжът поискал първо да му плати и след като разбрал, че благородникът няма пукната пара, бързо се отдалечил.
Скоро съгледал един дрипав човек, който хапвал ориз от очуканата си купичка. Попитал човека откъде е взел храната си и той му отговорил, че всеки ден проси, за да получи храна. Принцът бил добър ученик и бързо се научил да проси. Понеже нямал купичка, откъснал едно голямо листо, взел го в ръцете си и свел смирено глава. Не след дълго млада жена изсипала върху листото ориз и зеленчуци. Така принцът за пръв път сам спечелил храната си.
Останал за известно време в града. Денем се разхождал, а привечер заставал близо до пазара и притихвал в очакване на подаянията. Спял на открито и скъпите му кралски одежди вече едва се познавали изпод прахоляка.
Един ден през града минали аскети. Те имали само по една препаска, вместо дрехи. Телата им били слаби, а погледите – пронизващо остри. Принцът бил запленен от аскетите. Искал и той да опита животът им на отшелничество и странстване. И на сутринта, още преди изгрев, потеглил заедно с тях – уж заедно, а всъщност всеки сам за себе си.
Дълго живял той с аскетите. Малко говорели те, почти нищо не слагали в уста. Прекарвали дните си в съзерцание, а нощите – в бдение. Отслабнал принцът, пораснали дълги косите му, схванало се тялото му от несгодите и лишенията.
Един ден, когато рано сутринта отишъл да се измие на реката, покрай него минала лодка, а на нея малко момче получавало уроци по музика. Учителят обяснявал на момчето правилата за натягане на струните на китарата – нито много хлабави, защото така няма да извлече звук, нито твърде натегнати, защото тогава могат да се скъсат.
Думите на учителя дълбоко докоснали Принца. Разбрал, че пътят му продължава нататък, отвъд аскетизма и лишенията, че вече е време за промяна. Бил усвоил медитацията и съзерцанието, умеел да пости и да лишава тялото си от почивка и сън. Бил пребивавал надълбоко в собствената си природа. Нямало какво повече да научи сред отшелниците. Сбогувал се мълчаливо с тях и си тръгнал.
Вечерта стигнал до портите на голям град. Тъкмо мислел да се нареди до другите просяци, за да получи храна и изведнъж си припомнил, че просенето принадлежало на предишния му живот. Дръпнал се настрани и загледал минувачите. Минала възрастна богата жена и принцът я попитал дали може да му помогне да получи някъде работа. Жената поклатила глава със съмнение, докато гледала окъсания млад мъж, и го подминала. Но скоро се върнала обратно и се съгласила да му съдейства да се изкъпе и подстриже, да си купи нови дрехи и обувки. Той приел с радост предложението й и обещал да й върне парите веднага, щом може.
Жената се зарадвала на новия облик на младежа. Бил интелигентен и красив, макар че не умеел да прави нищо. Замислила се и решила да му предостави още един шанс – да предложи на мъжа си, богат търговец, да го наеме на работа. Макар и неохотно, мъжът й се съгласил. Наел младежа, дал му малка самостоятелна квартира и започнал да го учи на тънкостите на продажбите и търговията.
Принцът не се въодушевявал особено, ако спечели сделка, нито се обезсърчавал, ако загуби. Душата му била в мир със себе си, бил се научил да приема живота такъв, какъвто е. Клиентите много го харесвали – заради лъчезарната усмивка, заради препоръките, които им давал, заради лекотата, с която живеел живота си. Започнали да го канят на приеми и го запознавали с красиви жени. Така за пръв път вкусил от женската любов. Бил опиянен от прегръдките и целувките и щедро се отблагодарявал със скъпи подаръци. Затова обаче, имал нужда от повече пари. И така, малко по малко, започнал да става по-твърд в търговията, да притиска клиентите със срокове и пари, да търси преди всичко печалбата в сделките.
Ден след ден, година след година, Принцът станал един от най-богатите хора в града. Имал слуги, които се бояли от гнева му и се подчинявали на волята му. Така му било добре – контролирал всички и се чувствал на върха.
През годините една красива жена се влюбила в него и станала негова любима. Но макар и да изпитвал страст, принцът не познавал любовта. Обичал независимостта си повече от всичко. Настанил жената в красив дом и се грижел за нея до деня, в който отново осъзнал, че се е преситил от този начин на живот – от парите и сделките, от слугите и приемите, от желанието да властва и управлява, от милувките и привързващата любов на жената. Тези мисли тежали в главата му и го държали буден нощем.
Една ранна утрин след безсънна нощ просто станал от леглото, облякъл дрехите си, обул обувките си, излязъл навън и затворил вратата зад гърба си. Отново почувствал пред себе си Пътя – прашен, лъкатушещ и примамлив. Отново силно туптяло сърцето му и нозете му крачели бързо.
Излязъл от града и тръгнал по горските пътеки. Вървял накъдето му нашепвало сърцето и привечер стигнал до брега на голяма река. Нямало как да я премине сам, но край реката видял малка колиба и лодка. Запътил се нататък и срещнал стопанина на колибата с наръч дърва. Стопанинът изглеждал кротък човек – с високо чело, спокоен поглед и силни ръце. Понеже вече се смрачавало, Принцът го попитал дали може да пренощува в колибата му, а на сутринта да го преведе през реката. Мъжът кимнал добродушно и го поканил да влезе. Хапнали супа и пресен хляб и си легнали рано.
За пръв път от много време спал толкова дълбоко. Сънувал странен сън – как е малко дете и си играе безгрижно в градините на двореца на баща си. Дори когато се събудил не можал изцяло да се отърси от съня. Все едно се пробуждал в дома на детството си – така спокоен и щастлив се чувствал.
Когато стопанинът се появил, той го попитал дали може да остане още някой друг ден – да си почине и да се наспи. Мъжът отново кимнал добродушно и го помолил да му помогне да изтеглят лодката. После Принцът отишъл за вода, почистил огнището и, докато стопанинът превозвал пътниците, сложил да се готви гозба за обяд.
Мъжът се върнал на обяд и се усмихнал благо:
-Откакто почина жена ми, не съм имал другар до себе си. Остани колкото искаш.
И той останал при лодкаря. Започнал да се учи и на това умение – да превозва хора през реката. Лека полека месеците минавали и се превръщали в години. Принцът толкова привикнал с реката, че понякога бил сигурен, че чува гласът й. Споделил това с лодкаря и той отново се усмихнал:
-Значи реката говори и на теб.
Спокойни минавали дните и нощите. Прост бил животът на двамата лодкари. Щастлив се будел сутрин Принцът и поемал към реката със своя другар. Всякакви хора прекосявали реката – някои отивали на сватба, други тъжно пристъпвали към погребения, едни били усмихнати и щастливи, други тъжни и нещастни. Научил се да разбира и да приема хората – придържал треперещата ръка на вдовицата, смеел се весело със сватбарите, разказвал приказки на децата, които се страхували от тътена на придошлата река.
Минали години и Принцът все повече заприличвал на стария си баща, Краля. Можел да види отражението си в реката, а тя винаги казвала истината.
Един ден другарят му не станал от леглото. Бил отслабнал доста в последно време и очите му сега стояли притворени. Седнал до него, сложил ръка на челото му и притихнал. Старият лодкар го погледнал с благата си усмивка, сетне затворил очи и издъхнал.
Принцът за пръв път от дете заплакал. Не плачел от мъка, а сякаш от друго, непознато чувство. В душата си желаел всичко най-хубаво на заминалия си другар. Погребал го близо до колибата и направил малка градинка около гроба.
Продължил да превозва пътници през реката, да успокоява уплашените, да се смее с радостните. Да се храни, когато е гладен, да почива, когато е уморен, да носи дърва и да пали огнището, когато му е студено.
След време хората започнали да споделят, че щом прекосят реката и тъгата им отминава, а радостта им става още по-голяма. Някои дори твърдели, че щом стъпили на отсрещния бряг, мигом оздравели. Така, от уста на уста тръгнали легенди за способностите на стария лодкар и (без да знаят, че някога е бил принц), хората започнали да го наричат Мага.
Художник: Ина Николова Автор: Лияна Петрова
*Тази притча е базирана върху повестта „Сидхарта“ на Херман Хесе и филма „Малкият Буда“ на Бернардо Бертолучи. Тя е част от уъркшопа “Героят в теб“.