… Имало едно време времена, когато хората живеели в Природата и Природата живеела в тях. И хората се грижели за Живота, защото Животът и Природата били неразделни. Затова и основният импулс, кодиран в човешкото същество, бил импулсът за самосъхранение, за съхранение на Живота. Така била решила Природата – животът да бъде преди всичко останало. И дълго време било така… Докато един прекрасен ден не се появила ВИНАТА. И тя застанала между човека и живота. Намесила се дори в основния код на съществуването и сменила импулса за самосъхранение („невинността“) с импулса за саморазрушение („вината“).
Минало много време – сменили се хиляди поколения. И един ден ВИНАТА решила да огледа владенията си. Тръгнала да се разходи, да послуша какво си говорели хората. И чула:
„Извинете, дали не ви преча?…“
„Прощавайте, дали ще ви бъде удобно да си преместите крака – стъпили сте на лицето ми?“
„Моля да извините нахалството ми, но дали мога някога да се надявам на повишение – вече 10 години работя в тази фирма?“
„Колко струва услугата ли? А, не се безпокойте, да свършим първо работа, пък…“
„Не мога да си позволя да мисля за себе си. Та това е егоистично!“
Усмихнала се доволно ВИНАТА. Добра работа била свършила! Не чула нито един човек да защитава Живота, да отстоява принципите, заложени от Природата. Защитавали хората принципи, ама не своите. И дори не знаели за това. Защото от няколко стотин поколения насам ВИНАТА успявала да убеди хората, че животът им не струва нищо, защото са „виновни“. И така успявала да ги манипулира – организирала Кръстоносни походи в името на „висши каузи“, насочвала хората не само един срещу друг, ами и всеки срещу себе си. Защото била заменила импулса за самосъхранение с импулса за избягване на ВИНАТА.
Вървяла си така доволна и подсмихната ВИНАТА, когато до ушите й достигнали ужасни думи:
-Не съм виновен, че искам да играя! – викало едно малко момче. – Нали не сте ме родили, за да ме измъчвате? Защо тогава държите да имам високи оценки по всички тези скучни предмети?
ВИНАТА се стъписала: „Какво става тук? Та това е опасно! Това момче се смята за „невинно“! До къде ще стигне Света, ако всеки започне да иска да си живее живота, вместо да се прости с него и да отдаде дължимото на МЕН!?“
ВИНАТА се спуснала към момчето и се надвесила над него, покривайки го с черната си сянка:
-Как така не си ВИНОВЕН? Та дори само мисълта да се опълчиш срещу училището и да искаш да играеш би трябвало да те кара да се срамуваш и да чувстваш ВИНА! Не се ли срамуваш, че злепоставяш така родителите си?
-Аз не знам такива сложни думи – отговорило момчето. – Не знам какво значи „злепоставям“. Другата дума „срам“ съм я чувал, ама не й знам значението и не ме интересува. Искам да играя, защото грее слънце и черешите са узрели, а аз много обичам да ги бера от дървото. И не знам коя си ти, ама ми правиш сянка и ми скриваш слънцето. Така че, ако обичаш – премести се другаде и ме остави да си играя.
-Ама що за език ми държиш ти, млади момко!? – ококорила се ВИНАТА. – Къде ти е домашното възпитание!?
-Май съм го забравил вкъщи – отговорило момчето. – Реших, че ще ми пречи да се катеря по дърветата.
ВИНАТА се стъписала. Как така била пропуснала да сплаши това момче, да заплаши родителите му, да поиска сметка за поведението му? Докато се тюхкала за непростимия си пропуск, дочула от съседния двор едно момиче да спори с майка си, която го карала да се изВИНИ за поведението си:
-За какво да се извинявам? – питало момичето. – За това, че не давам да ми влизате в стаята ли? Ами това си е моя територия, единствено там се чувствам свободна да правя нещата, които обичам, без някой да ми опява и да ми вменява вина.
ВИНАТА се хванала за главата:
-Ама как без ВИНА, моето момиче? – креснала тя. – До къде ще я докара Света, ако всеки иска да бъде „невинен“, да прави това, което обича? Къде ще остане това, което обичам АЗ – да гледам как хората се топят от срам и чувство за ВИНА, как животецът им пресъхва и се сгърчва? – и по лицето на ВИНАТА се разляла мазна лукава усмивка.
-Вие пък коя сте? – попитало момичето. – И откъде накъде се намесвате в чужди разговори? Това си е между мен и майка ми. И никаква вина няма място в нашите отношения!
-Как!? – простенала ВИНАТА. – Без ВИНА Светът ще загине, скъпа моя! Как щеше да изпълняваш синовния си дълг, ако ме нямаше МЕН? Тогава това понятие „синовен дълг“ би било лишено от смисъл, хората щяха да си отдават уважение и внимание заради личните си качества, а не…
ВИНАТА преглътнала последните си думи. Щяла да каже: „…само поради чувство за вина.“ А това далеч не било в нейна полза. Защото това последно поколение човеци било много различно от всички останали. Била чувала на Последния Събор по Вината, че тези, новите хора, дълго оставали във фазата на пубертета и не спирали да оспорват „изконните човешки ценности“ – зависимост, подчинение, училище, брак, отношения във връзките и с родителите, синовен дълг… Списъкът изобщо не свършвал до тук. Новото поколение хора имали много желания и не само копнеели да ги удовлетворят, но и го правели!
ВИНАТА се замислила – дали пък наистина не й било дошло времето да си върви, както предричала онази дебела, проядена от молци стара книга? Наистина ли хората ще започнат да си задават въпроси, да търсят отговорите им? И то не само извън себе си (както столетия наред правеше науката), а и – най-опасното – вътре в себе си (както започнаха да правят онези проклетници – психолозите)?
Вината се огледа плахо, позагърна се с овехтелия си плащ и с приведена глава забърза към леговището си. Долови от далече приятния му зловонен аромат и побърза да влезе вътре. Старческите й очи съзряха на един заоблен от времето камък бяло гълъбово перо и писмо до него. Отвори писмото с треперещи ръце и извади старо, проядено от молци парче древна коприна, на което пишеше: „Считано от утре, 27 юни, лето господне 2018, вината да сдаде поста си, волю или неволю. Властта, за наше съжаление, се смени и премина в ръцете на Осъзнатостта.“
Автор: Лияна Петрова