Излизам пред залата за обучения за почивката. Мило черно женско куче със съблазняваща усмивка започва радостно да маха с опашка, ляга на земята, готово за галене, иска да ближе ръцете ми… Невероятно любвеобилна! След малко излиза и стопанинът й. Тя се прехвърля на него – едвам е дочакала края на сесията. Лола. Стопанинът й ми разказва, че Лола иска да бъде приятел с всеки, никога не й омръзват ласките. Има страх от изоставяне, защото е взета от приют за бездомни животни и вероятно е била изоставена от предишните си стопани.
Замислям се – колко подобни на хората са домашните любимци. В съзнанието ми бавно започва да се оформя нова статия за „страха от изоставяне“. Докато прехвърлям набързо наум ключовите думи по темата, неволно правя грешка на езика и вместо „страх от изоставяне“ чувам вътрешния си глас да казва „страх от осъзнаване“.
Хм. Не се бях сещала за подобен род страх. А това е странно, защото изведнъж припознах в „страха от осъзнаване“ вероятната причина за невероятно много човешки действия и бездействия.
Разговарям с млада жена, силно разочарована от факта колко неосъзнати са родителите й, как ако биха били по-осъзнати вероятно биха променили живота си в положителна посока, биха се грижили за себе си по по-добър начин, дори биха осъзнали какви щети са нанесли на децата си по време на отглеждането им и… биха се извинили. Слушам я внимателно, осмисляйки ситуацията й през различни парадигми – психодинамична, семейни констелации, когнитивно-поведенческа… Накрая просто си припомням случаи от практиката си:
– Знаеш ли, всъщност не са много клиентите на възраст над 60 г в моята практика. И то не защото нямат нужда от психологическа помощ и подкрепа или не разбират ползите от психотерапията. С възрастта хората ставаме все по-определени в собствените си представи за себе си като личности, все по-“закоравели“ във възприятията си за другите хора и света… все по-трудно се съгласяваме на промени, дори да са „за добро“. Една от причините е, че вече сме изградили имиджа си и – добър или не толкова добър – смятаме този имидж за окончателно приключен проект – било каквото било. Като къща, която е напълно завършена след дълги години ежедневен труд. И всяка хипотетична промяна – евентуално разрушаване на стени с цел разширяване на помещения, изграждане на още един етаж, преминаване на изцяло „зелена енергия“ с фотоволтаични панели – би означавало връщане към първоначалния проект, допълнителен труд, би изисквало допълнителни ресурси и следователно носи нови рискове, сигурно излизане от зоната на комфорта и продължително оставане в нея. Е, да – резултатът ще бъде ново по-добро място за живеене… но дали ще го доживеем?
В процеса на психотерапия човек се среща лице в лице със страховете си, конфронтира се с представата за себе си като „перфектен непогрешим човек“, загубва голяма част от илюзиите си, задава си въпроси, които може би години наред е избягвал, …. става по-осъзнат. И тази осъзнатост неизбежно води до промени в живота – работа, партньорства, взаимоотношения, свободно време, подлага на съмнение старите си вярвания, допускания и правила, с които е живял, свикнал и превърнал в своя „зона на комфорта“ – може би далеч не идеална, но пък „идеално позната“. Разбираш ли сега какво всъщност очакваш от родителите си?
Момичето свежда глава:
– Да. Май мога да помогна единствено на себе си. Работата над себе си е въпрос на личен избор – щастлива съм, че го направих. И ти благодаря!
– Благодаря и аз! За доверието и възможността да уча ежедневно от живия човешки опит.
А как се придвижвам аз към собственото си осъзнаване? По трудния начин – чрез личен опит. И с нагласата, че съм „проект в постоянна промяна към по-добро“…