Понеже обичам истинските истории, ще започна с една такава. Вместо притча.
Преди 25 години имах щастието да работя в американска компания – една от малкото на българския пазар по това време. Обученията бяха на най-високо ниво – продажбените и мениджърските умения бяха разписани не само в детайли, но и подкрепени от примери за конкретни действия, водещи до желани резултати. А „желаните резултати“ в търговските организации винаги са свързани с продажби, съответно с пари.
За 2-3 години компанията в България постигна невероятни успехи. Работата ни като мениджъри продажби беше толкова вълнуваща за всички ни, толкова възнаграждаваща – и емоционално, и финансово – че дори не бяхме разбрали кога точно сме прекрачили здравата граница на амбицията и сме се превърнали в работохолици.
В разгара на общата ни еуфория, на мен се падна честта да замина за Ню Йорк на най-лъскавото до тогава международно събитие. Компанията знаеше как да накара нас – мениджъри от цял свят, с различна национална култура – да се почувстваме истински специални и значими. Усещането вероятно бе близко до това да получиш „Оскар“.
Последния ден реших да отида сама до централния офис на компанията, за да купя фирмени подаръци на хората от екипа си и на колегите в България. Издаването на пропуск за влизане в сградата не беше лесна работа – наскоро се беше навършила година от нападението над Световния търговски център. Преминала сериозните проверки и вече намирайки се във фирмения магазин, разглеждах продуктите, които нямахме на нашия пазар – прекрасни! Услужливият на пръв поглед служител зад щанда започна да ми задава въпроси:
– От къде сте?
– От България. А вие?
– От Шри Ланка. Хареса ли ви събитието? – продължи да пита мъжът.
– Ооо, да! Невероятно беше! – споделих с искрен възторг аз.
– Чудесно! – възкликна на свой ред мъжът и потри ръце. – А утре, като се върнете в България, ще продължите да правите парички за наааас!
Останах като гръмната! Мъжът току-що беше убил всичките ми незрели идеализации и илюзии за мястото ми в тази наистина страхотна компания.
В крайна сметка всичко беше просто за пари! :)))
Къде наистина минава здравата граница между амбицията да се докажеш като специалист в работата си и работохолизма, който те превръща в „хамстер на въртележката“, докато продължаваш да се самозалъгваш, че вършиш невероятно значима работа, която никой освен теб не е способен да свърши по единствено възможния „перфектен“ начин?
Защо изобщо имаме нужда да се изявяваме като перфекционисти?
За кого работим всъщност?
Къде в длъжностната ми характеристика пише, че от мен се очаква да си съсипя здравето, за да отговоря на … какво? Изискванията на фирмата или собствените си високо заложени стандарти на работа, обслужващи вероятно някой от дълбоко заложените ми комплекси, че „не съм достатъчно добър“?
За да запазим здравето и взаимоотношенията си, докато същевременно градим кариера, е необходимо да подхождаме към работата си от позицията на психологически зрели индивиди.
Психологическата зрялост е плод на дългогодишен опит, натрупан в различни ситуации, съпътствани от явна или по-малко явна логика, понякога дори граничеща с абсурда; резултат е от множество „грешки на растежа“, заради които малко ни е срам, но пък няма как да минем без тях.
Психологическата зрялост задължително предполага носене на отговорност, само че – оптимална – нито твърде много, нито твърде малко.
Това, което наричам „здравословен цинизъм“, няма нищо общо с безотговорността, пасивната агресия и непрофесионализма в работата.
Здравословният цинизъм представлява гледната точка и подхода на един психологически зрял професионалист и служи като антидот на нагласата ни да взимаме нещата твърде насериозно – и позицията си в компанията, и важността на работата си, и неотложността на рутинните задачи, и себе си като специалист.
И за да ви помогна да потренирате малко „здравословен цинизъм“, ще ви насърча да си отговорите на въпроса:
Как там, където съм, с това, което имам, при условията, в които се намирам, да постигна онова, което искам?*
* С оптимални усилия 😉